измислици

Опитвам се да дресирам плюшените си играчки. На какво ли точно мога да ги науча? Да скачат или да се покланят? Колкото и да размахвам камшика, те не помръдват. Не че не ги е страх. Просто са играчки и дори да са ужасени не могат да направят нищо. Могат да паднат, ако ги ударя. Ще ги заболи и няма да могат и да заплачат. Дървеното човече ме наблюдава зад завесата. Показва ми колко глупаво изглеждам. Не глупаво, а смешно. Не смешно, а грозно. Не грозно, а безсмислено, празно. Даже съвсем никакво. Хвърлям камшика разбрала това.  Затварям очи. И играчките оживяват. Подскачат, смеят се. Правят разни номера. Забавляват се и аз със тях.

Колко било просто. Нямя вече да си играя на звероукротител. Дори ако някое сладко плюшено животинче ме помоли за това – пак няма.

Добро дървено човече. Добро другарче. Седим си с него и си играем на НИЩО, и се усмихваме.

Всички са чували за митичната птица, която възкръсва от пепелта, както и за налудничевия полет на пеперудите към пламъка.

Ами, ако те-еднодневките…Освен познатите ни стадии на развитие, всъщност се раждат отново преминавайки през пламъка?

Но никой човек няма търпението да се взира в пламъка толкова кратко, или гледайки не вижда – освен един:

Господарят на пеперудите.

Аз съм свободно същество. Дори вятърът не може да ми каже на къде да летя. Може да разкъса крилата ми, но не и да ме накара да летя в нежеланата посока. Свободата е всичко което познавам до безкрайните и форми и цветове. Свободата е моят живот.
Така се реех безгрижно, когато ме удари гръм, и втори и трети…..
Наелектризиращи целувки, които като изгарящи карфици заковаха крилете ми на самото седмо небе.
Кой си ти, който успя да направиш това с най-свободното същество?
Отговорът не закъсня. Поредна целувка. И аз безпомощна разбрах, че митичният Господар на пеперудите – с ъ щ е с т в у в а.
Странното беше, че макар прикована, аз се почувствах по-свободна от всякога. Аз, която знаех всичко за свободата, осъзнах, че никога досега не съм летяла. Че крилете ми са били слепи за поривите въздушни и никога не съм докосвала тези невиждани небеса.
И ето за първи път полетях. Свободна. Пиех направо от дъжда. Не спирах нито за миг с непресъхваща жажда, да връхлитам, безбрежните посоки на вечноста. Бях Щастлива.Но Безкрайната радост, носи и непосилна мъка. Бях толкова благодарна, че исках да дам нещо в замяна.
Нещо равностойно на толкова безценния дар, който внезапно получих.
Поисках всички мои сестри, безцелно и глупаво махащи със крилца и мислещи си че летят, и те да познаят какво е порив, истинско летене и с нищо несравнимото чувство на безпределна свобода. Поисках да му поднеса, всички пеперуди по света.
Но как да дадеш на Господаря на пеперудите, това, което всъщност притежава?

Наскоро излезе моята първа книга. Как звучи само? Само дето не е моя. Не живея на необитаем остров.  Живея сред други хора. Малко по малко, ден след ден, те пишеха книгата. Ден след ден тя се появяваше. Един ден, един човек каза:“ Нея вече я има, просто я напиши!“ А аз не я виждах. Виждах хора, случки, събития, фантазии….но нея…

Но му повярвах, почнах да я пиша, събрах парченца от пъзел. По магически начин те се подреждаха по местата си и аз с детско любопитсво се удивлявах на картината, която рисуваха.  Когато и последното парченце зае своето място, я видях. Като за първи път, макар да я бях виждала вече – Дежа вю…

Ако мога да сравня първата крачка със страхът от поглед  във бездна, то този човек бутайки ме в нея, и давайки ми криле да полетя не е ли… Вятърът, който кара цветята да танцуват. Камъкът, който кара езерната вода да затрепти. Мълнята, която разсича омагьосаното равновесие на тишината…

Една малка книга-пъзел. Измислица, разказваща истински приказки-странни, страшни, измислени, истински, питащи, отговарящи, плачещи и радостни.

Ето, всичко ви разказах за нея и не е нужно да я четете. Вече може да бъде забравена. Може да бъде заключена. Дори забранена. Дори забравена. Ако може да се забрави една, огромна, кръгла, взираща се във душата, изпепеляваща луна

http://freaa.hit.bg/taby.htm

и интересно за  книгите