Събуждаща целувка 06/08/2009
Posted by iollita in Поезия, събития.Tags: Поезия, лирика, любов, стихове
add a comment
Малката книжчица със любовни стихове най-накрая се появи. Много стасти отминаха от времето, когато тези стихове бяха писани.
Когато днес я разлистих, сякаш беше от друго време, но и странно някък актуални. Изминах дълъг път за да разбера, омагьосващата сила,
на една едничка целувка, която събужда за живот. Знаех, че би трябвало да я има – ключ към нови усещания, но сега зная, че съществува.
С любов на моя принц!
След десет години 20/07/2009
Posted by iollita in Поезия, събития.Tags: нова книга, стихосбирка
add a comment
Минаха много години от как една книжка надникна да види света. Събитията така се завъртяха, че едва днес се оказа възможно.
Съдбата реши първата ми книга да е друга.
Оставих чувствата в първата стихосбирка сурови. Така го чувствам. Не искам да са съвършенни като ритъм, рими и изказ.
Нека бъдат грапави и недодялани. Това бях аз тогава, предишната аз.
Един стих може да е съвършен като форма, но празен от вътре. Да, хората харесват цялостните съвършенни неща, но аз не искам да харесват моите.
Може да е страннно. Но аз така чувствам нещата. Ако някой успее да стигне въпреки това до истинската горчива или неземно сладка същност – значи съм била права.
Стихосбирката се казва “ С мастило от сълза „ . Наистина не пишех, просто сълзите попиваха по листите, през онези дни плачейки – дишах. Само така бе възможно да продължа да живея. Тогава ми се струваше безсмислено, но днес знам, че всяка сълза е изпълнена с дълбок смисъл. Сълзите бяха много и стиховете от този период са много повече от включените в книжката. Защо точно тези – незнам. Така е трябвало явно. Ние знаем повече, отколкото си мислим, че знаем. Опитвах да плувам срещу течението – успявах, дори бях удовлетворена -но не бях щастлива. Днес разбрах, че да се носиш по реката безметежно, е мъдро – затова реката тече – част от кръговрата.
Като да се носиш по реката не е едно и също с това да се носиш по инерцията. Инерцията се върти във кръг, омагьосан, деструктивен, деградираш личността. По това може да се познае – по резултатите и по чувството. Кръговрата е хармония. Хармонията е щастие.
Мога да говоря дълго за тогава и за сега, но поводът е бил лутанията ми тогава ето корицата, тиа дни ще публикувам и съдържанието, тук в тази тема
До скоро
Денят за размисъл не беше вчера 05/07/2009
Posted by iollita in автопортрет, размисли, събития.Tags: гласуване, избор, избори, колебание, партия, платформа, програма, размисъл, стратегия
add a comment
Вървя си по измитите от дъжда улици в неделя сутрин. Нещо ме озадачава. Навсякъде чисто, контейнерите за боклук празни, хората празнично облечени бързат за някъде.
Мислите им натрапчиво шумолят в главата ми:
-Дано този път нещо да се промени
-То пак ще си е тая, ама поне да опитаме
-По добре тез отколкото онез
- Против онез
-Я малко сутрешна ролетка, да видим кой ще спечели
- Вярвам, че ще се оправят нещата
-Не ми се вярва нещо да се промени
-Струваше си усилието, парите не са много но са си пари
- Ще пусна празен вот-така ще изразя правото си на глас
-Само наште! Дано спечелим!
-Дано онез загубят!
-…………..
И защо чувам, какво си мислят другите – не съм медуим. Ами значи и те знаят моите мисли:
-Ако не гласувам, все едно бягам от отговорност. Така, ако се появи проблем, страдание някъкво -няма дасе чувствам виновна-друг ще е отговорният.
Трябва да направя своя избор. Може да е грешен, но ще съм избрала. Няма нищо по-лошо от колебанието и безразличието.
Всеки отразява в действията си собствената си същност.
И ако наистина чуваме мислите си това обяснява нещата:
Клатушкащи се вълни насам натам, накъдето наделяват.
Затова важното е мислите ни да са подредени, ясни и точни. Непременно градивни с позитивна нагласа. Чисти от страсти.
За какво да мислим – ВСЕКИ ИЗБИРА САМ.
Денят за размисъл беше вчера. Но всъщност всеки ден, час и миг ние размишляваме и избираме.
Аз гласувах.
А ти?
Моята първа книга 25/04/2009
Posted by iollita in Разкази, събития.Tags: Разкази, изпепеляваща, книга, луна, нова, първа
add a comment
Наскоро излезе моята първа книга. Как звучи само? Само дето не е моя. Не живея на необитаем остров. Живея сред други хора. Малко по малко, ден след ден, те пишеха книгата. Ден след ден тя се появяваше. Един ден, един човек каза:“ Нея вече я има, просто я напиши!“ А аз не я виждах. Виждах хора, случки, събития, фантазии….но нея…
Но му повярвах, почнах да я пиша, събрах парченца от пъзел. По магически начин те се подреждаха по местата си и аз с детско любопитсво се удивлявах на картината, която рисуваха. Когато и последното парченце зае своето място, я видях. Като за първи път, макар да я бях виждала вече – Дежа вю…
Ако мога да сравня първата крачка със страхът от поглед във бездна, то този човек бутайки ме в нея, и давайки ми криле да полетя не е ли… Вятърът, който кара цветята да танцуват. Камъкът, който кара езерната вода да затрепти. Мълнята, която разсича омагьосаното равновесие на тишината…
Една малка книга-пъзел. Измислица, разказваща истински приказки-странни, страшни, измислени, истински, питащи, отговарящи, плачещи и радостни.
Ето, всичко ви разказах за нея и не е нужно да я четете. Вече може да бъде забравена. Може да бъде заключена. Дори забранена. Дори забравена. Ако може да се забрави една, огромна, кръгла, взираща се във душата, изпепеляваща луна
