Разкази
Бях лошо момиче
Опитвам се да дресирам плюшените си играчки. На какво ли точно мога да ги науча? Да скачат или да се покланят? Колкото и да размахвам камшика, те не помръдват. Не че не ги е страх. Просто са играчки и дори да са ужасени не могат да направят нищо. Могат да паднат, ако ги ударя. Ще ги заболи и няма да могат и да заплачат. Дървеното човече ме наблюдава зад завесата. Показва ми колко глупаво изглеждам. Не глупаво, а смешно. Не смешно, а грозно. Не грозно, а безсмислено, празно. Даже съвсем никакво. Хвърлям камшика разбрала това. Затварям очи. И играчките оживяват. Подскачат, смеят се. Правят разни номера. Забавляват се и аз със тях.
Колко било просто. Няма вече да си играя на звероукротител. Дори ако някое сладко плюшено животинче ме помоли за това – пак няма.
Добро дървено човече. Добро другарче. Седим си с него и си играем на НИЩО, и се усмихваме.
Й. Богомилова
Господарят на пеперудите
Всички са чували за митичната птица, която възкръсва от пепелта, както и за налудничевия полет на пеперудите към пламъка.
Ами, ако те-еднодневките…Освен познатите ни стадии на развитие, всъщност се раждат отново преминавайки през пламъка?
Но никой човек няма търпението да се взира в пламъка толкова кратко, или гледайки не вижда – освен един:
Изпепеляваща луна
Наскоро излезе моята първа книга. Как звучи само? Само дето не е моя. Не живея на необитаем остров. Живея сред други хора. Малко по малко, ден след ден, те пишеха книгата. Ден след ден тя се появяваше. Един ден, един човек каза:“ Нея вече я има, просто я напиши!“ А аз не я виждах. Виждах хора, случки, събития, фантазии….но нея…
Но му повярвах, почнах да я пиша, събрах парченца от пъзел. По магически начин те се подреждаха по местата си и аз с детско любопитство се удивлявах на картината, която рисуваха. Когато и последното парченце зае своето място, я видях. Като за първи път, макар да я бях виждала вече – Дежа вю…
Ако мога да сравня първата крачка със страхът от поглед във бездна, то този човек бутайки ме в нея, и давайки ми криле да полетя не е ли… Вятърът, който кара цветята да танцуват. Камъкът, който кара езерната вода да затрепти. Мълнията, която разсича омагьосаното равновесие на тишината…
Една малка книга-пъзел. Измислица, разказваща истински приказки-странни, страшни, измислени, истински, питащи, отговарящи, плачещи и радостни.
Ето, всичко ви разказах за нея и не е нужно да я четете. Вече може да бъде забравена. Може да бъде заключена. Дори забранена. Дори забравена. Ако може да се забрави една, огромна, кръгла, взираща се във душата, Изпепеляваща луна.
Измислици - артистични фантазии 